Ангел мразеше да му връзват ръчичката. Синият плат, с който го връзваха за решетката, му беше като верига. Не тежеше, но болеше. Някак си в мозъчето си Ангел не можеше да приеме, че това е нормално. Това, че лелката вземаше грубо ръчичката и я връзваше за решетката на леглото, когато го наказваше, че е лош, много го разстройваше. Но Ангел не плачеше. Знаеше, че няма смисъл.

Ангел много се плашеше от лелките в началото. Белите престилки, с които те бяха облечени, както и лошият дъх от устата им – смес от кафето, което пиеха през целия ден, и цигарите – го отблъскваха. Но най-тъжно беше, че те си идваха и си отиваха. И когато той в началото се опитваше да заобича някоя, тя изчезваше.

Ангел не беше чувал думата „майка“, защото тя имаше различни имена: „Иванова“, „Петрова“, „Стойкова“, „Георгиева“. Тези жени се редуваха в живота му и го възпитаваха. Но така и нито една не намери време да седне, да го гушне, да го нахрани спокойно, да му прошепне „Обичам те. Утре пак ще съм тук.“

Ангел беше на конвейра. Конвейрът на емоции…