Изолаторът представляваше едно помещение, в което има няколко кошарки, в които се слагаха бебетата. Стаята нямаше и два на два, но беше обградена от стъкла. Тези стъкла бяха запомнили плача на много изоставени бебета. В този изолатор бебетата се слагаха, за да не „заразят останалите“, и преди да бъдат „преведени в общите отделения“.

Изолаторът беше място за преживяване. Той беше като китайска капка, като удар по петата. Всяка минута тишина, всяко затваряне на вратата от сестрата означаваше само едно: дълги, бавни, мъчителни часове самота. Много бебета спираха да плачат в изолатора. Средно те престояваха там около десетина дни. Десет пъти слънцето излизаше и се прибираше, а в изолатора влизаха различни жени по няколко пъти на ден, за да нахранят настаненото бебе. После ги оставяха. И затваряха вратата. Изолаторът. В началото и Ангел плачеше. Бебешкият рев влудяваше всеки, който минаваше по коридора. После се свиква.