Д-р Галина Маркова, ръководител на Центъра за алтернативни грижи за деца, НБУ |
Единственото, което крепи човек, попаднал в институция – болница, училище, казарма, е знанието, че един ден ще е отвън. За хиляди деца „институция“ няма алтернатива, те не познават живота отвън.
Книгата разказва какво се случва, когато в една институция попадне бебе и то е само, оставено в малко легло, в което допирът на хора с бели престилки се случва под час, на смени и с ясна цел – подсушаване, хранене, къпане. Бебето не очаква познато лице – не знае, че такова може да има. Чувства, че копнее за някого, който да го вземе на ръце. Да го забележи. Как се справя малкият човек с неизпълнимата задача да се развиваш сам – това е темата на книгата.
Някой ден малкият човек ще научи, че отвъд стените на институциите има мъже и жени без бели престилки, трамваи и автобуси, планини и гори, чужди страни. Ще учи, ще трупа опит, ще се радва на постижения. По-трудно ще разбере доверието, вниманието, отношенията между хората, защото основното му занимание в дома е било да свикне с отхвърлянето, да се научи да потиска порива си да е обичан, да се доверява на някого – все умения за оцеляване в институция. Умения, които трябва да забрави, когато я напусне.
Има тонове научни доказателства за рисковете човек да израсне без обичта на близките си. Данните често сравняват развитието на деца от домове с това на деца от семейства. Те са в проценти, в цитати, в снимки на мозъци. Този сборник е също „доказателство”, документ за живота в институциите, представен през очите на малките хора, живеещи в дом. През техните истории разбираме как растат в домовете, как се опитват да се справят с това, че няма кой да ги види и чуе, как престават да показват какво искат, какво не искат, какво харесват и какво – не. Такива деца нямат власт над нещата, които се случват около тях. Деца, отгледани на конвейр. Става ясно едно: да се остави един малък човек в институция е насилие, защото за разлика от големите хора, той не знае, че има свят навън, в който го очакват.
Институционалната култура вирее извън територията на домовете. За това алармират истории на приемни родители, решили да се грижат за деца от домове. Вместо подкрепа, те често трябва да живеят в условията на абсурдни правила и, въпреки тези условия, да развиват крехката връзка с детето. Посланието на историите не се ограничава до служителите на институционалното мислене – в домовете или в системата за закрила. То е към възрастните изобщо, които създават и възпроизвеждат тези правила. И това е добре, защото тези истории се появяват в момент, когато възрастни хора в България оспорват публично идеята за детски права, смятат, че правото на детето накърнява правото на родителя.
Книгата излиза и в друг исторически за България период на трансформация на грижата за деца – закриването на системата от домове, връщането на децата в общността, създаването на нов вид семейни грижи. Личните истории на децата и приемните родители в тази книга носят големия потенциал да допринесат към деинституционализацията. Те представят ефекта на институционалното мислене върху живота на хората през техните интимни преживявания и с това помагат на другите да ги усетят и разберат. А, както знаем, разбирането и преживяването на опита на другия, са процесите, с които започва приемането и приключва институционализацията.