Ангел не си спомня кога спря и да плаче. В началото си лежеше в кошарката и когато му станеше мъчно,а той го разбираше когато нещо в малките му гърдички го стегнеше и се надигаше бавно нагоре, той силно изплакваше. Очите му се пълнеха със сълзи, наводняваха се. Стичаха се по бузите, много топли, и мокреха блузката. Така около вратлето му в началото винаги имаше мокра диря, която разраняваше кожата му и я правеше много чувствителна. В началото винаги идваха. Гледаха новия с един поглед, който беше тъжен и съжалителен. „Ех, това дете, при такава майка и баща, а… то горкото… при нас.“ После плачът му престана да привлича хората. През цялото време Ангелчо имаше два варианта – да гледа чисто белия таван над главата си до миг, в който виждаше черни кръгове и фигурки, или да гледа през решетките на креватчето как останалите деца будуват (разбирайте, лелките са ги извадили от креватчетата и са ги оставили на пода, за да опознават повърхностите и да развиват фината си моторика). Лелките си имаха любимци. Даже непознати лелки от горните етажи слизаха в сектора на Ангел, за да видят някое от децата. Прегръщаха ги, носеха ги на ръце, хранеха ги. Но Ангел никой не го взимаше на ръце за малко дори. Освен, когато го пренасяха, за да му подменят напиканата или нааканата пелена, или пък когато го хранеха.
