Харалан Александров, социален антрополог |
Държите в ръцете си една необикновена, противоречива и смущаваща книга. Тя е противоречива и смущаваща по няколко начина. Писана от журналист, в жанрово отношение тази книга е на границата между документалистика, публицистика и белетристика. Тя е едновременно магнетична и отблъскваща – човек я изчита на един дъх, но на моменти има порив да я захвърли и забрави.
Посланието и е безмилостно и нежно – авторът не спестява на читателя нищо от ужасяващата реалност на институциите за деца (нито пък на българската общност, допуснала поради невежество и безразличие тази перверзия на социална политика), като същевременно предоставя трогателни свидетелства за човешка топлота, подкрепа и всеотдайност към „ничиите” деца, жертви на приютната грижа. Книгата е едновременно мъдра и наивна – тя носи дълбоко, изстрадано и горчиво познание за дехуманизиращия ефект на институционалната грижа, но и искрена, трогателна вяра във възможността за промяна. Тя съдържа както сурова присъда над културата на мълчание и отчуждение, която прави възможна институционалната злоупотреба, така и надежда в добротата, щедростта и загрижеността на хората.
В крайна сметка книгата демонстрира по особено безпощаден и неоспорим начин двойнствената, разрушително-съзидателна природа на човека като социално същество и поставя ред тревожни въпроси от етичен и екзистенциален характер. Тези въпроси нямат лесни и очевидни отговори и тъкмо затова трябва да станат предмет на публичен дебат. След десетилетия на гузно мълчание дебатът за съдбата на уязвимите деца най-сетне започна в България и даде начало на промяната в политиката за закрила на детето. Тази книга предлага много и безрадостни поводи за преоценка на съществуващата система и силни аргументи в подкрепа на политиката на деинституционализация на грижите за деца.
Пожелавам на читателите да имат куража да прочетат историите в книгата и да ги съпреживеят, така както ги е съпреживял авторът, след което, ако изберат, да се включат в усилието за цивилизоване и хуманизиране на нашите общности и по-специално на отношението към децата.