Милена Димитрова, приемен родител, осиновител |
Книгата на Александър е събрала късове истински истории за нехуманното отглеждане на деца в домовете, които все още са практика в България. Чухме много обещания, че с влизането ни в Европейския съюз ще бъдат закрити, че системата на изоставяне на близо 2000 деца годишно ще рухне. Видяхме много ужасяващи документални филми, някой от тях чуждестранни, за децата “забравени от Бога”, за децата с увреждания, които са оставени да вегетират и са гледани в нечовешки условия.
Но пак не се случи промяната в нас.
Продължаваме да изпращаме коледни подаръци и килограми шоколад веднъж годишно, да пращаме платени кратки съобщения пак в края на годината, за да можем спокойно да си запушим отново очите и ушите за ужаса на българскита домове, в които се отглеждат хиляди деца.
А ужасът там е в системното заличаване на онова, което ни прави добри хора – чувството за лично достойнство, любов и принадлежност. Там децата систематично получават най-ужасните уроци на живота – че не са обичани от никого, че нямат нищо лично и че не принадлежат на живота, защото са отделени в затвор, от който ако имат късмет, излизат на 18 години.
По време на Втората световна война много еврейчета са били спасени от приемни родители, които са рискували живота си и този на семейството си, за да ги спасят от фашисткия режим и лагерите на смъртта. Когато днес чувам, че моето семейство сме герои, защото сме били приемни родители, а после и осиновители, не вярвам! Героите са онези хора, които са рискували живота си. Ние сме направали единствения човешки и логичен избор – да спасим две деца, но носим в душата си горестта за останалите 4 898.
Прочетете книгата на Александър, защото тя съдържа истината за домовете в България – такива каквито са и за огромната човешка мъка, която са побрали.
По отношение на тези деца ние сме във време на война! Не знам кога ще го осъзнаем.