Ангел повече не видя Боби. Но за първи път изпита нещо, което той не можеше да си обясни. Една много силна тъга по дете, което „живееше” през няколко кошарки от него. Без да знае защо, Ангел вече усещаше липсата на режещия писък на Боби, който изразяваше недоволството му, както и неговото бърборене, докато се опитваше да заспи. Ангелчо усещаше, че когато Боби го няма, няма да идват и лелите от долните етажи. Секторът, в който двамата живееха, изведнъж щеше да опустее, защото нямаше да се посещава редовно от жените в бяло, които искаха да нагушкат красивото бебе. Това означаваше, че Ангел щеше да продължава да си расте сам, в компанията на сменящите се Петрова, Иванова, Георгиева, докато леглото на Боби не се напълни с друго бебе, което да е красиво и да създава емоция в отделението. Осиновяване. Тази дума имаше чудно и магично действие в отделението. Тя означаваше „мама“ и „татко“. За персонала означаваше едно дете по-малко до момента, в който не дойде следващото. За всички деца означаваше излизането от социалния дом и влизането в семейство. Семейство, което те е избрало, за да се грижи за теб.
