В сиропиталището имаше картинки, които приличаха на картини от средновековно мъчение. 15-годишни младежи приличаха на скелети от учебна зала по патоанатомия, будният им някога поглед блуждаеше в една точка. Имаше нещастни деца, които никога не бяха вдигани от леглото си, освен в моментите, когато трябваше да им се сменят пелените. Нямаше такава трагедия, като това да не видиш никога какво има отвъд светлината, която влиза през прозореца. Да живееш 4 години, без да си вдигнат от леглото. Колкото и да си здрав физически, липсата на внимание и на грижа, липсата на движение, те правят още повече инвалид. В дома не ги хранеха добре. В единия сектор на сиропиталището никога не ядяха топла храна, защото тя се готвеше сутрин и се пренасяше при тях. Хранеха ги с кисело мляко, ориз с мляко, нишесте с вода. Никой в дома за увредени не беше направил специално меню за децата с различни заболявания.
На по-буйните лелите даваха фенобарбитал, за да ги контролират по-лесно. Слепите в дома, които нямаха други увреждания, се стимулираха сами, като си удряха главите в решетките на кревата. Тези, които можеха да ходят, прекарваха деня си на пода в стаята с телевизора, мучейки и крещейки. Други си удряха главите в стената, клатейки се. Онези, които бяха с изключително тънки и изкривени от глад и болест крайници, бяха слагани в стари детски колички. Докато ги слагаха всяка сутрин, те крещяха от болка, но лелите мило казваха, че не боли чак толкова. Никой не си беше направил труда да заведе тези деца на лекар, за да разбере, че счупените им крака са зараснали накриво и това им причинява болка. Друго момиче, на видима възраст около 13 години, което можеше да ходи само, от простата олигофрения, с която беше приета в дома, вече имаше остра психоза и дълбока депресия. Тя не говореше, а само виеше и плачеше. Но това не трогваше никого!
Пантелейчо бързо премина на „дом”-ския режим. Храната не беше достатъчна. Боят беше в повече. Връзването. Хапчетата за овладяването. Не му знаеха името дори. На едно дете избиха зъбите, докато го носеха да го къпят. Просто санитарката го изпусна и то падна на студения под в банята. От устата потече кръв. Зъбите паднаха. Тя го вдигна, момчето ревеше. Но после спря. Един ден Пантелей не беше послушен. Пребиха го, в опит да го овладеят…
Пантелей умря. И вече гние…
Из „Увредените гният“