Андрей не беше желан от майка си. Роди се в края на януари, през деня, когато слънцето измамно казваше, че навън е топло. Всъщност студът щипеше по прозореца и се опитваше да влезе в бялата болнична стая, където майка му се напъваше, за да се появи той на бял свят. Таткото на Андрей не се появи, когато го взеха от едната стая и го преместиха в стъклената клетка с много бебета. И много детски плач. Всъщност само Андрей не плачеше много. Това парче месо, в което още нямаше осъзнат разум, за да бъде тъжен, някак усещаше, че това ще е последната среща с майка му.
А тя седеше в леглото и гледаше безизразно. Беше готова да си тръгне от родилното отделение. Това раждане мина лесно. Все пак тя беше родила три момичета, които скоро също можеха да станат майки, и едно момче, което едва беше навършило шест години. Майката не знаеше как се стигна дотук. Как Андрей се появи в живота й. Не искаше и да го мисли. Беше се отрекла от него, още когато усети, че го носи в себе си. На социалните служби майката каза, че няма възможност да го гледа, защото няма условията, а и близки няма. Има някакви братя и сестри, но те не са в България, а биологичният баща на Андрей също изчезнал да дари щастието си по чуждите друми.
Така Андрей се озова в дома за изоставени бебета в едно село близо до Велико Търново. Въпреки че социалните работници от държавния отдел за закрила на детето направиха проучване малкият да се върне у дома, това не стана. Оказа се, че майката не се интересува особено от бъдещето на своето пето дете. На което дори не даде име в родилното отделение. Андрей беше кръстен от екипа на болничното заведение, които не за първи път ставаха кръстници на изоставено пеленаче.
Майката замина за Гърция. В препълнената маршрутка, в която се беше нагъчкала, за да й е евтино, тя дори не се замисли, че оставя едно бебе. Дали беше забравила да подпише декларация за отказ от родителските права, или просто не искаше да се занимава с бюрократични подробности относно бъдещето на Андрей, историята мълчи.
Тогава в живота на Андрей се появи Валя. 34-годишната жена научила за приемната грижа съвсем случайно. След като живяла повече от 20 години във Велико Търново, където намерила съпруга си, родила сина си и се развела, Валя решила да заживее със своите родители в малкото село Ресен. То е на няколко километра от старопрестолната столица, но е съхранило в себе си старото и се е докоснало по обикновен начин до новото. На площада на малкото селце Ви посреща запустялата старата сграда на пощата, от която разбирате, че още можете да пратите телеграма или да се обадите по телефона. Някъде там е и модерният магазин за хранителни стоки, който е средището на информация и новини за хората.
Когато отишла да живее на село, Валя нямала големи възможности да работи. Така станала социален асистент на няколко възрастни хора и бързо се прочула с това, че карала възрастните жени с личната си кола от едно място на друго, за да насърчава контактите по между им. Помагала в домакинството, купувала лекарства. И била готова да помага винаги, когато има нужда. Докато приготвяла храната на едната от своите клиентки, по радиоточката, която предавала от селското читалище, Валя чула, че в селото ще дойдат хора, които ще разкажат за приемната грижа. Тя запомнила датата, но на самия ден се улисала в работа и закъсняла за информационната среща. Голямо било учудването й, когато в читалището се оказали само тя и майка й, които единствени се интересували за възможността да помогнат на изоставено дете в беда.
Валя никога не си била представяла, че ще стане приемен родител и ще се грижи за чужди деца. Но когато социалният работник от областния център по приемна грижа във Велико Търново Николай и неговата колежка пуснали филмче, в което една жена разказвала как се променил животът й, след като станала приемна майка, решението било взето. Но не било лесно. Минало се повече от половин година, докато Валя бъде одобрена за приемен родител. И да вземе Андрей. За първи път срещнала нашия малък герой в социалния дом, когато отишла да го види и да започнат да се опознават. Валя си спомня, че бързо се отпуснал. А тя бързо се привързала. За приемната грижа Валя казва, че не може да е водеща заплатата за това, че се грижиш за чуждо дете, защото историята на детето и погледът му така те хващат за гърлото и те привързват за много малко време.
Хората в селото са малко скептични за приемната грижа, казва Валя. В началото я питали каква заплата взима, за да преценят дали си заслужава, но сега, когато виждат малкия Андрей, който ходи и се радва на уверените си стъпки с новата си майка, сякаш отпускат сърцата си за чуждите деца. Така се свиква с изоставените деца и се ражда желанието да им помогнеш, казва Валя.
Оставяме Валя да събужда новия малък принц в живота й и да закусват, преди да гледат заедно детски филмчета.
И си тръгваме с мисълта, че няма значение къде си се родил, а в чие сърце ще останеш и коя ръка ще е опората ти в първите ти крачки.
Заради сигурността на Андрей, в тази история не можем да Ви покажем неговото лице, както и да Ви кажем истинското му име. Но се надяваме историята да Ви вдъхнови и да Ви накара да се почувствате щастливи. Както се чувстват авторът на историята и хората, които помогнаха на Андрей да има истинско детство. Името на приемната майка е публикувано с нейното съгласие.